Гунди и Котков бяха необикновени, гениални футболисти. Те бяха явление, надхвърлящо границите на футбола. Притежаваха невероятни човешки качества и затова бяха толкова обичани. Днес, 44 години след трагедията на Витиня, България все още ги помни.

 Младите слушат прехласнати историите за тяхното майсторство и човешки достойнства, а по-възрастните все още не могат да повярват, че ги няма. Сълзите у всички, които са се докоснали до тях, са неизбежни.

 Тъгата по Гунди и Котков не е просто тъга по двама велики играчи. Не е тъга само на спортната общественост, но и на цяла България. Защото загубата на доблестни хора винаги боли. Имената на Гунди и Котков припомнят, че има легенди, които не умират. Приказката за Георги Аспарухов и Никола Котков се разказва от бащи на синове до ден днешен и не позволява пламъкът на величието им да угасне. Те останаха във футболната и обществена памет със своят чар и елегантност. Най-голямото достойнство на Гунди и Котков обаче било чувството за феърплей на терена и в живота. За кариерата им е написано и казано всичко.

 Победите и попаденията с Левски, Локомотив София и с националния отбор ще се помнят завинаги. Те бяха всенародни любимци, затова и до наши дни не секва скръбта по ранната им гибел. Ръководството, футболистите и служителите на ПФК Левски се покланят пред паметта на Георги Аспарухов и Никола Котков.